За ревността, надеждата и любовта

Опитваш се по-лесно да разбереш раздялата от ревност - какво ти носи и какво ти отнема тя. Защото в Любовта няма болни амбиции за власт и надмощие, а болезнена,раздираща ревност, която е способна да подреже крилете на всяка волна птица.
Правиш бавни крачки между хората, опитваш се, движиш се, гледаш ги и се питаш колко ли от тях са усетили острието забито в дълбините на сърцата си, колко ли от тях пък са нанесли удара. Или се оправдават, че едното е оправдание за другото? Може ли едно чувство,породено от любов като ревността,наистина да убие създателя си? Може ли наистина да убие Любовта?
Акогато това се случи наистина-къде ще търсиш утеха,на чие рамо ще се облегнеш, в чий скут ще заровиш уморена глава? Защо вечно забравяме че тя - Любовта е божественно чувство дадено ни да се радваме и да даряваме радост, и чак когато започне да се изплъзва между всекидневната борба за оцеляване и неистовата ревност, започваме да си задаваме безброй въпроси като: Какво щеше да бъде ако...;Защо се случи така?и т.н.
И всъщност какво е Любовта? Защото ако тя имаше определение, всички щяхме да сме щастливо влюбени ,защото щяхме да следваме определени правила. Но такива няма. Тя съществува ,но всеки трябва да я открие сам,да създаде свои правила и дефиниции за нея, защото общоприети такива няма.
А когато тя е съчетана с болезнена ревност съвсем изгубваме представа за сашноста и, защото тогава идва ред на оправданието, че ти обичаш по-силно от другия. А трябва ли да има равенство? -немисля. Любовта не би могла да се измери в количество, а в качество. Даваш и получаваш-тогава ще бъде равна. Както малките деца обичат,защото ги обичат така и възрастните обичат за да ги обичат. Тогава? Какво е мястото на ревноста в тази дефиниция? -никакво. И все пак тя съществува във всеки, макар и понякога неосъзната. Ако е частична - добре .Все пак показва че има любов между двама души. Ревнуваш-значи обичаш. Дори понякога тя е награда за другия-признание за искренни чувства. Но, когато тя е преминала границата за това доказателство за любов и се е превърнала по-скоро в оръжие отколкото в награда и когато любимият човек вече не е такъв, а затворник? Тогава? В какво се превръщаш ти? Убиец, палач на любов.
И така с всеки изминал опит, с всяко сърце, което сме разбили или накоето сме дарили любов,п омъдряваме и остаряваме в търсене дефиницията за любовта. А дали ще я откриеме някога и дали ще има кой да я впише в книга, това едва ли ще разбера. Също както няма да разберем как да се излекуваме от несподелените чувства. Но времето заличава отчасти болката и това донякъде е утеха. Но колко време ще ни е нужно-това никoй незнае.
А каква е наградата ни за това че обичаме? Понякога ни отвръщат, но понякога-не. Тогава остава само да се надяваме, защото надеждата стои наравно с любовта. Надяваме се да срешнем истинска любов, с надежда че ще ни отвърнат се влюбваме, и пак, когато разберем, че всичко си е отишло пак тя надеждата ни крепи. Тя е също така силна както любовта,но за разлика от последната, надеждата стои във всяко измерение на живота. Таим надежда в професионална насока,надежда за по-добър живот за нас и близките ни, надежда за любов. И това е тясната връзка между тях. Едното поражда желание да изпитаме другото чувство. Но заразлика от любовта, надеждата винаги остава - дори когато сме загубили нишката и смисъла …

от madlen